Тетрадката с размисли

– Добро утро, докторе. Къде е пациента от дванадесето легло? Да не са го преместили?

– Съжалявам, момче, пациента почина през нощта.

– Леле, беше малко по-голям от мен, не повече от десет години. Близките му как приеха новината?

– Виж, знам че е трудно. Няма и как да е леко, все пак тук е онкологична клиника. Нека ти кажа нещо, ако искаш да си запазиш разсъдъка, просто не го мисли. Умрял е нещастника и толкоз. Нито е първия, няма и да е последния. Трябва да подготвим леглото, че днес ще настанят нов пациент. Смени чаршафите, виж там шкафчета, нещо дали трябва да се почисти, и така. Горе главата.

– Да, добре, докторе, ще се справя.

– Така те искам, иначе се побърква човек.

Младия санитар се залови за работа, като се опита да не мисли за поредния пациент, изгубил битката с коварната болест. След като смени чаршафите, прегледа чекмеджетата на шкафчето до леглото. Изхвърли недоядения шоколад. ‘Странно нещо е живота’, мислеше си той, ‘оставяш си едно парченце за утрешния ден, който така и не дочакваш’. На най-долното чекмедже имаше една малка тетрадка и химикал.

– Здравейте, обаждам се от втори етаж, за пациента от дванадесето легло …

– Какво за него? Ритна камбаната през нощта, няма какво да го мислиш вече.

–  Да, но има една тетрадка тука останала, лична вещ. Да я предадем на роднините му?

– Не е посочил контакт за връзка. Само една тетрадка ли!?

– Има и химикал.

– Офф, ти друга работа нямаш ли си? Изхвърли ги тия неща и толкова, какво ни занимаваш с глупости!?

Санитарят реши да послуша съвета, но точно преди да пусне тетрадката в плика за боклук се спря, и като по навик преди да изхвърли нещо човек, разлисти малката тетрадка. Видя, че има няколко листа написан текст. Стана му мъчно, че така и никой няма да прочете написано, сгъна тетрадката и я постави в задния си джоб на панталона.

Остатъка от деня мина добре, като изключим повръщанията, които санитарите имаха честта да почистват. Поне нямаше нови трупове този ден. След края на смяната, той се запъти към дома си, мислейки как ще се наспи.

Живееше сам. Щом се прибра, пусна бойлера да сгрее вода за душ, остави готовата за консумация храна, която беше купил на връщане на кухненския плот. Сети се за тетрадката, която още беше в задния му джоб и я остави на холната маса.

Докато чакаше да сгрее водата, реши да прегледа тетрадка и зачете тескса:

“Спомням си деня, в който доктора ми каза за болестта, не толкова аз как реагирах, а как той ми съобщи, как пое дълбоко въздух, преди да заговори. Може би защото бях по-млад от него, усетих съжалението, което изпита човека пред мен. Накрая ми каза, и че било Божа работа, да не съм губил надежда. Заговори ли ти доктор за Бог, значи нещата хич не са на добре.

После всичко започна да рухва, едно по едно …

Работата беше първото, което загубих, а бях добър в това, с което си изкарвах прехраната. Ех, справях се добре, и през нощите стоях в офиса и работех, ли работех. Общо взето, колкото си на по-висока позиция, толкова по-вече тези над теб ще се постараят да ти намерят достоен заместник, и разбира се, няма време за губене. Както при секса, ти си презерватива, който се е скъсал, и бързат да те заменят с друг, това е. Другия вариант е да издържиш до края, докато остарееш, тогава пак те изхвърлят, смачкан и нацапан, като ненужен боклук.

Намразих се за слабостта, за клетвите, че няма аз да съм слаб в този живот, нали щях да постигам много. И тези вещи, които имах, щяха да ме надживеят. И по лошо, както нямах наследници, чужди хора щяха да ги вземат, да ги подмятат и чупят, и да се смеят ‘гледайте го пък тоя, какво е имал’. За това, разпродадох всичко. Най-трудно ми беше с Легото от детството ми. Родителите ми бяха бедни, но за мен даваха всичко, което имат, и аз бях лакомо дете и само исках нови и нови модели конструктори. Пазех си ги до скоро, и винаги се сещах за детството си с тях. След като ги продадох, седмица ги сънувах, как уж не съм ги бил продал, и пак мога да ги видя и докосна. Но се събуждах, и тях ги нямаше, продадени на разни хора, колекционери на антики. С другите вещи ми беше по-лесно да се разделя, разкарах всичко що ми беше скъпо като вещ. Така е по-добре, освободих се от този товар.

Родителите ми, тях ги няма, татко като бях дете се спомина, май от същото като мен сега, а майка, преди година. За добре май, да не се мъчат с мен. С тях и щастието ми си отиде май. Вярно е това, което казват, човек е щастлив, докато са живи родителите му. Умре ли родител, умира нещо и в детето му с него.

Жена ми, добре че се отърва от мен. Откакто, детето ни почина, още бебенце беше, двамата се отдалечихме един от друг. Аз към работата, тя в своите си разсъждения за живота и Бог, или в каквото там си вярваше. Добър театър и изиграх, обаче, като разбрах за диагнозата, казах и че имам друга жена, и още куп обиди. Оставих и почти всичко, което имах тогава. Нека тя продължи някак, няма пък да се грижи за сакат човек. Толкова години заедно и съм я запомнил от последната ни среща, аз я нагрубявам и крещя, а тя стои и ме гледа, като малко бездомно кученце, което те е срещнало на улицата и иска ти да си му стопанин. Тръгва то по теб, ти отначало бързаш, да го изпревариш, а то тича след теб и се радва. После виждаш, че няма на къде, хващаш камък и хвърляш по него, а то те гледа с поглед изненадан, сякаш иска да ти каже ‘ама, чакай, ти не си такъв, аз видях в теб доброта’, и после свежда поглед, подвива опашка и тъжно отстъпва назад, пак останало само, пак отритнато, да се скита. Е с тоя поглед на тъга и самота ми е тя пред очите, като се сетя всеки път за нея.

Някои вярват в Бог, гледам и тука, като изгасят лампите и се чуват едни шепоти от молитви, все едно на някой му е зор за тях и ще им помогне отгоре. Помощ няма, няма и Бог, пък и да има, все ми е тая. Ако има, ей така, ще му покажа среден пръст, за негово нескопосано творение. Защо е дал здраве, което почваш да цениш, само след като го загубиш? Защо има младост, щом има старост и немощ след нея? Защо има любов, щом тя остава несподелена? Защо ти е даден живот, щом го губиш след това?

Приятели и родини нямах много, а и с малкото от тях, лесно се разделих. От само себе си, просто всеки го тегли живота на някъде и ако не ти трябват за услуга, рядко някой ще се сети да те търси просто ей така. Пък като звъннеше телефона, просто не вдигах. Едно две пропуснати обаждания, и после спират да звънят и да те търсят. Мислят си, за какво да го търся този, щом ме избягва. И така, дни и месеци минават, и се забравят хората. Не ща и да ме помнят, да си живеят там живота, да не сещат даже за мен, най-добре.

И така, човек се ражда на този свят. Като дете има разни играчки, които му запълват времето в игри, придобива разни умения чрез тях. После учене, съревнование с останалите, после работа и кариера. А играчки, тях пак ги има, вместо детска количка, играчката вече е истинска кола, но има и по-скъпи, и по-мощни на пазара, и иска и тях да ги има. Вместо сглобяването на къщички от детски конструктор, сега човек иска апартаменти и истински къщи да строи, и големи да са, и да са луксозни. Опитва се да гради нещо, но в един момент уморен от тази игра, се разболява или остарява, и започва да губи всичко едно по едно. Но после, малко преди края, вижда, че не му трябва много. Лошото е, че човек вижда всичко това, след като е вече твърде късно … това видях и аз”.

‘На човек не му трябва много, но това го осъзнава твърде късно’, хубава мисъл мислеше си санитарят. Той отвори facebook приложението на телефона си и я публикува като нов статус.

Нека поне някой друг види това послание, мислеше си той, да стигне до някой друг частица, от това което е осъзнал от живота този нещастен, но май прекалено горделив човек.

Advertisements

Инкубаторни пилета

Съвършената форма на яйцето беше нарушена от една малка човчица, която бавно и методично удряше по черупката от вътрешната страна и се опитваше да си пробие път навън. След още няколко удара, по черупката се появи още една пукнатина, още една крачка към живота. Водено от инстинкта то продължи да удря черупката с малката си човчица. Не виждаше нищо, водеше го единствено усещането че трябва да удря и да се освободи от тясното пространство. След половин час, борбата беше завършила и то лежеше изнемощяло до разчупената черупка, със затворени очички и измокрено телце от яйчните течности, в които до скоро плаваше малкото му тяло. То заспа от умора, въпреки шума от другарчетата му по съдба, борещи се да пробият черупките си и да излязат на свобода.

След като изсъхна, усети допира на нещо по-голямо от него, което го обхвана и пренесе на друго място. Все още не виждаше нищо, но можеше да издава звук. Скоро чу същия звук, но не беше от него, усети че не е само. Странно, това го успокои и то продължи своя сън.

Скоро то отвори очички и видя за пръв път света. Беше в голямо празно помещение, заобиколено от други пухкави същества. Инстинктивно стана и започна да обикаля из свободното пространство, сякаш трябваше да намери нещо. Скоро откри оставената храна и вода, и разбира се другите, като него, озовали се на същото място.

През нощта спяха сгушени едно до друго, образувайки жълто-черно килимче, огласяно от тихо писукане на някое от новоизлюпените инкубаторни пиленца. Изключение правеха, тези които се разболяваха и бяха с паралирани крачета. Освен че не можеха да ходят, останалите ги избягваха инстинктивно, т.ч. те спяха отделно, издаваха безпомощни звучи, които продължаваха с дни, и след това изхвърляха безжизнените им вече телца.

Осъзнали опасността, господарите на съдбата им, добавиха лекарство във водата и скоро случаите на клека съвсем изчезнаха.

След няколко седмици пухватите лагерници бяха преместени в малка ферма, в едно Северозападно село. Живота не им се промени значително, хранеха ги редовно, вода също имаха, т.ч. времето за игри и забавления бе предостатъчно.

След още няколко седмици започнаха да им израстват пера, за сметка на пухените им облекла, които носеха още от излюпването си.

Но едно от тях се отличаваше от другите със своите пера или по-точно с липсата на такива. То почти нямаше такива, и с това се открояваше от останалите.

– Тези пилета от инкубатор, май не са като хората, гледай го това какво е плешиво – не веднъж се случваше някой минувач да подметне. Не че то разбираше забележките, но това дразнеше фермера и той често подритваше плешивото пиленце, сякаш искаше да му каже че не е желано във фермата.

Скоро пилета поотрастнаха още и започнаха да размахват гордо крила. Не че можеха или някога ще могат да летят, но усещаха инстинктивно че крилата са нещо велико, дар от природата, който да размахват при възможност.

Една сутрин фермерът им донесе храна, както обикновено. Вече бяха достатъчно големи да се разхождат из двора и виждайки приближаващата храна всички се затичаха към нея. Тази сутрин плешивото пиле се беше качило на плочата за втория етаж на къщата, разположена на височина от пет-шест стъпала. Виждайки приближаващата храна, то скочи от плочата, разпери оголените си крила, за един миг то полетя, докато не падна на земята, претърколи се няколко пъти и продължи тичайки към храната. Какво значение имаха раните, щом то полетя дори и за един миг.

Вечерта всички се насочиха към малката постройка, където спяха заедно, още откакто бяха малки пиленца. Но тази нощ, кръвта от опита за летене още не беше засъхнала. Това събуди инстинкта на съседното пиле и то клъвна плешивото си другарче по кървавата рана, с което тя започна да кърви още повече, кълвенето се повтори, а след това се включиха и други в кървавата вечеря, а след това и почти всички. Плешивото им другарче беше гозбата в тази канибалска вечеря, в която то беше сервирано живо и след някое от безбройните кълванета, то издъхна.

На сутринта от него беше останало само скелетчето, както и кървави петна върху перата на по-активните участници във братоубийствения пир.

Не бе по-лека съдбата и на неговите братчета и сестричета. След още два месеца, когато вече бяха наддали достатъчно, в една есенна сутрин всяко пиле мина през следната процедура: фермера или някой негов помагач го хващаше, обръщаше го с крака към земята и му разперваше крилата. С единия крак застъпваше едното крило, а с другия другото крило. После с лявата ръка хващаше главата на пилето и я изтегляше напред, така че шията да е изпъната, и с нож в дясната ръка прерязваше шията на пилето. След това изчакваше докато преминат конвулсите на обезглавеното тяло и го мяташе в лиген с топла вода. Така след това беше по-лесно да се изчисти тялото от перата, после се почистваха вътрешностите, измиваше се прясното месо и беше готово за замразяване във фризера.

Следващата пролет, процеса се повтори и така още десетина години, докато стария фермер издъхна. След това фермата приключи дейността си, остана само къщата, затворена и заключена, една от многото пустеещи къщи в Северозапада, да напомня че някога и тук е имало живот.

FB Парад на Суетата

FB Парад на Суетата

Един неразделен клас, с общи тревоги и мечти, чертаеше своя път и вярвахме всички, до един, че ни чакат само празници, че е щедро без предел времето пред нас …

С тази песен ги изпратиха на завършването на гимназията в малкия провинциален град. Имаше репутация на елитна гимназия, най-вече заради приказките на учителите, които не пропускаха да надъхват техните възпитаници, че именно те са бъдещето на тази държава.

Бяха изминали около 15 години от онзи ден, в който ги бяха събрали заедно в училищния двор всички заедно и от старата училищна тонколона отекваше шлагера за абитуриенти.

След завършването, повечето от бившите вече съученици продължиха образованието си в големия град, след това всеки беше поел по своя житейски път. Смехът и мечтите от гимназията бяха останали някъде назад в миналото, бяха се превърнали в един далечен и избледнял спомен.

Но не всичко беше съвсем прекъснато, дори и да не се бяха виждали на живо от завършването, почти всички бяха приятели в социалната мрежа. Случваше се някои съученици да се срещнат на улицата след много години и да се чудят какво да си кажат, думите им бягаха, но в социалната мрежа всеки беше на един клик разстояние, там всеки с радост споделяше своите успехи, а броя на like-овете беше мерилото за успеха.

Тя се носеше из пясъчните дюни със сноуборда, а усмивката и не слизаше от лицето, въпреки силния пустинен вятър. “Ех, Камелия знае как да се забавлява …”, мислеше си Спас, гледайки поредното видео в социалната мрежа, в което Камелия демонстрираше своите умения в екстремните спортове. Преди месец беше публикувала видео, как кара мотор, а малко преди това в друго видео демонстрираше своите умения в кайт сърфинга. Бяха изминали няколко години, откакто приятеля и я беше изоставил, с обяснението че не се вписва в неговата представа за екстремни спортове, и това я беше наранило много. От тогава, след няколко неуспешни връзки, се опитваше да докаже, че екстремното е в кръвта и. Така например, Камелия беше пътувала с туристическа агенция до Мароко, където беше отседнала в хотел, но от публикациите и в социалната мрежа, човек оставаше с впечатление че сама е посетила екзотичната страна, нощувала е в къщите на местни жители, като един авантюристичен пътешественик, воден единствено от желанието си да изследва неизвестното.

От новата профилна снимка на Първан, ясно се виждаше скъпия часовник, костюмът му също не беше от евтините, и доста добре се вписваше на корпоративната му усмивка. “Успя и той, като баща си”, мислеше си Спас, след като like-на снимката. Още в гимназията Първан бе сред най-заможните съученици, баща му, вечно пътуващ директор на приватизационно дружество, удовлетворяваше всички прищявки на своя наследник. Говореше се още тогава, че Първан е наркоман, но това остана само слух, явно измислен от по-завистливите съученици. Уви, не бяха само слухове, след много години по комуни и процедури по рехабилитации, Първан някак беше закрепил положението, и баща му дори му намери работа във фирмата на негов приятел, който му дължеше голяма услуга.

Мария беше публикувала нова снимка по бански от басейн или плаж, не ставаше много ясно, но това нямаше никакво значение за Спас, гърдите и ясно се очертаваха и почти излизаха от тесния бански. Спас не усети как започна да се самозадоволява, гледайки снимката на бившата си съученичка, нищо друго нямаше значение, бяха само те двамата, легнали на шезлонга от снимката, докато мечтаеше за нея. Ах, колко греховна мисъл, и колко греховно бе това, което прави, но не можеше да устои, нагона беше по-силен от него. Харесваше я още от училище, но тогава тя не говореше дори с по-бедните момчета. Нейната мечта тогава бе Първан, не че имаше значение толкова името и външния вид, важното беше да е материално осигурен и да задоволява всички нейни капризи. От няколко месеца нямаше приятел, и това силно я притесняваше, дали не бе почнала да остарява вече. Все още е хубава, мислеше си тя, ето последната и снимка колко харесвания е получила, още няколко такива снимки, и пак ще си намери нов приятел, от нейната класа.

Георги беше прегърнал две момичето в дискотеката. От усмивките и на тримата, нямаше спор че се забавляват много. ‘Как ми се иска да прегърна и целуна момиче в този живот’, съжаляваше Спас, ‘Ето Георги успя да се реализира и той, а бяхме еднакво бедни едно време’. Георги се беше върнал наскоро от Германия, корпорацията в която работеше още от завършване на университета, отвори офис в големия град, и го бяха назначили за директор на тукашния офис. Работата не беше никак лека, стреса го побъркваше, но той бе готов на всичко да успее и да не бъде онова бедно момче, което всички подритват или пък по-лошото – съжаляват. Парите бяха всичко за него, те му носеха свободата да прави, каквото си иска. С тях можеше да наеме и тези две момичета от модната агенция, освен за консумация и да го придружат в дискотеката, да видят другите до къде е стигнал той, както и онази Мария, дето не го поглеждаше в училище, заради скъсаните маратонки.

Детенцето на Петър танцуваше в ритъма на музиката в колата, баща му публикуваше почти всеки ден видеа и снимки със своето дете. Често го даваха за пример в други семейства, като баща който истински се грижи, за своето дете. Това, което не ставаше ясно от неговите публикации бе, че само той се грижеше за детето си. Жена му го изостави преди години, заради друг. Петър искаше да покаже, че той е по-добрия родител и не пропускаше да го демонстрира.

“Уви, само аз не създадох семейство”, мислеше си Спас, тъжно и унило преглеждайки публикациите на своите съученици. “Не мога повече, не мога” чу се сам да крещи, беше се озовал навън, из улиците на родния си град. Опомни се, че не трябва да крещи така сред хората. Последния път му биха инжекции. Не, не отново инжекциите, след които мисълта му се движеше толкова бавно, само това не.

След завършване на гимназията, Спас беше завършил университет, но след това не успя да си намери работа в големия град, и се принуди да се върне обратно в родния град. Първите години пробва да работи там, но все нещо не му вървеше и то няколко години беше безработен. Живееше с майка си, и с нейната пенсия и работа в градината на село, някак връзваха двата края.

Но мъката в сърцето му се увеличаваше ден след ден, мъката че е нещастен, че само той не може да постигне нищо, мъката че е човек. Но той щеше да сложи край на всичко това, това поне можеше да направи. ‘Живейте щастливо, а мен ме забравете, … живейте щастливо, а мен ме забравете’ не спираше да повтаря той, трябваше му лист, химикал и бръснарско ножче … Спомни си детската градина, как всички седяха наредени на масичката и всяко дете рисуваше нещо, те бяха равни тогава, всяко дете рисуваше това, което го радва, и после си разказваха, кое какво е нарисувало, и всички се смееха. Но защо после учителките им казваха, че някои са се справили по-добре от други? Защо започнаха след това да ги оценяват, защо след това всеки криеше какво рисува и не го показваше на другите, а само на учителката. Защо започна това съревнование и сравнение, защо е този панаир на суетата, нима няма място на света за всички нас? Спас искаше да се върне там, където всички рисуваха и се смееха, и всеки мечтаеше и твореше, той щеше да отиде там.

– Дали е било самоубийство, инспекторе? – попита младшия следовател, гледайки безжизненото тяло в банята.
– На теб на какво ти прилича, новобранец? – не можа да скрие отегчението си опитния детектив – позицията на дясната ръка съвпада с положението на разрезите, имаме предсмъртно писмо, ето виж, ‘Живейте щастливо, а мен ме забравете, живейте във вашия панаир на суетата’.

Присъда

От стени заобиколен,

седиш и чакаш.

Ден пореден мина,

крачка нова,

крачката към края.

 

Край безславен,

край злочест,

край бавен,

края на глупака.

 

Можеше друго да е,

можеше, само ако бях,

ако знаех, аз тогава.

Късно вече е за всичко,

няма как, няма.

 

Мечтаеш, тичаш,

там си ти сега,

ти можеш,

после будиш си,

сън било е,

и пак,

пак в лайната.

 

И отекват думите тежки:

‘Не, не става’,

‘Не, не и ти’,

‘Не, не си за мене ти’.

 

Сам си ти на тоз свят,

сам дошъл си,

сам в ковчега ще лежиш,

сам живееш ти.

 

Жив си, и не си.

Човек си, и не си.

Това е твоята присъда,

присъдата да бъдеш мишка.

След Върха

– Аз изгубих всичко!
– Да, изгуби го.
– А, вложих толкова много труд, време, учене, нерви. Жертвах всичко останало, не видях почти нищо друго от тоя живот, заради целта да съм на върха.
– Но все пак, я постигна, нали?
– Е, да, постигнах я. Получих това, което исках. Но не беше това, което очаквах. После изгубих и това, уморих се бързо и ми се изплъзна и това даже. Сега, сега, нямам нищо, нищичко. Защо стана така?
– Защо ли? Искаш да знаеш защо постигна целта и после изгуби всичко?
– Да, само това искам да знам. Защо?
– Защото пътя след върха е само надолу.